|
Анна Лаврентиевна Билимович - съпруга на Янко Маринов |
ЯНКО МАРИНОВ Янко Маринов е роден на 24 декември 1907 г. в Килифарево. Участва в колективни и национални изложби,както и в представителни изложби на българското изкуство в Германия, Ирак, Иран, Русия, Турия, Унгария, Финландия. Живее и работи във Варна. Янко Маринов е един от основателите на групата на варненските художници и пръв неин творчески секретар в продължение на 11 години. Също така е един от създателите на Градската художествена галерия във Варна и пръв неин уредник. Награди През 1997г. Янко Маринов е удостоен с награда „Варна” за дългия си творчески път и високи постижения в изобразителното изкуство.
СВЕТЛИНАТА В КАРТИНИТЕ НА ЯНКО МАРИНОВ Малки прелестни пейзажи със сюжети, в които няма действие и обстоятелствен разказ, но има ведра и подкупваща правда. Пейзажи с интимни изгледи, в които чувствата ни се отпускат с доверие – окъпани в благородни тонове, които радват очите и душата, озарени от сияния, които ни връщат към щастливите и красиви мигове от нашето битие... Такива бяха впечатленията ми от първите творби на Янко Маринов, които видях в края на 40-те и началото на 50-те години в софийските изложбени зали. Тогава знаех малко за неговата лична участ и за драматичните му обиколки из районите на действащите социални вулкани в съвременния свят, но имах чувството, че вече го познавам отблизо като човек и творец. Неговата живопис имаше ясни стилови отлики и убедителни пластично-структурни достойнства, а както е известно, зад подобна живопис като правило стои една ярка и завършена творческа личност. Днес, близо след четири десетилетия, с облекчение установявам, че нямам основания да се отказвам от тези впечатления. Това, което видях в някои от неговите самостоятелни изложби – а те са повече от 20, личните ни разговори и писмата, които ми е писал, макар и инцидентни, както и юбилейните статии, които му посветиха редица журналисти и критици, обогатиха представите ми за неговия динамичен живот. Въпреки това, винаги когато се спомене името му, аз си спомням най-напред за неговите малки пейзажи, изградени с деликатни тонове и с великолепно разбиране на психологическите и емоционални нюанси в обобщената живописна маса. В тях бях открил онази светлина, която мъдреците наричат „вътрешно слънце на душата”. Бях запомнил светлината на чувствата, която можем да възприемем и като метафора на творческата честност и на вярата в живота. А това означава да я възприемем и като символ на доверието в хората. Затова с тези пейзажи обвързах и фактите, които на пръв поглед изглеждаха противоречиви. Те ми даваха възможност да разбера защо Янко Маринов, роденият в едно село, предпочита да учи в морско рибарско училище в гр.Варна, защо през 1930 г. емигрира в Югославия, а през 1932 г. – в Русия. Помагаха ми да усетя защо, когато приема двубоя с жандармите на мракобесието и преминава през ужасите на съвременната инквизиция през 1925,1930 и 1932 г., мечтае за красивия свят на живописната магия. С тях си обяснявах защо, след като е завършил Художествения институт в Одеса и Всеросийската художествена академия в Санкт Петербург, продължава да се чувства боец от първа линия на фронта. Или защо, след като е воювал така доблестно години наред, търси с влюбени очи спокойствието на малките заливи, в които да се плакнат забравени лодки и се оглежда белотата на романтични облаци. А може би неговите картини ме освобождаваха от задължението да търся логичната връзка между всички тези факти. В последна сметка, те самите се превръщаха в тяхно обяснение. Защото те можеха да бъдат създадени тъкмо такива, с толкова ясни и значими измерения – емоционални, етични и пластически – само от човек, който се е доколснал реално и до страданието, и до висшата естетическа радост, и до големите революционни процеси, и до интимните състояния на търсещия дух. За самостоятелната изложба на Янко Маринов, открита през 1946 г. в София, откликнаха с добра дума много хора. Кирил Цонев писа в „Литературен фронт”, че намира в нея „непосредственост в изживяването, напрегнатост и чувствителен нервен потенциал”. Кирил Кръстев пък заяви от страниците на „Изгрев”, че вижда „един поет на забулените в лека мъглявина градски гледки, привечерни градински сцени или наситени с омара видения на пристанищен живот”. По-късно така възторжено се изказваха за живописните му платна и други художници и критици. Васил Стоилов отбелязва през 1956г., че открива в новата му изложба „оптимизъм, възторг от светлината и бистрите кантилени на едно лирично изживяване, много дълбочина и тоналности, които струят в сложни отбрани гами”. През 1967г. за юбилейната му изложба във Варна Георги Бакърджиев писа : „Южняк по темперамент, неговата чувствителност е романтична, пулсът на неговата мазка и форма – динамичен и топъл. Като искрен последовател на Никола Петров той разширява обсега на нашата импресионистична живопис... Миниатюрните му пейзажи са явление в българското изобразително изкуство”. Към средата на 50-те години чувах такива думи при срещите ми с големия български живописец Данаил Дечев. Припомням за тези отзиви и оценки, защото те са свързани с хора, на които може да се вярва. Защото разкриват професионални и морални ангажименти на ярки творчески личности, които умеят да степенуват своите възторзи и да предадат на изводите си мотивиран характер. И още – защото те се повтарят в течение на четири десетилетия все така възторжени, искрени и проникновени. А когато ги разглеждаме в подобен порядък, ние откриваме в тях още един извод, може би най – съществения – че изкуството на Янко Маринов с всички свои компоненти, и с фигуралните композиции, и с малките зимни пейзажи от Морската градина във Варна, се е оказало достатъчно жизнено и значимо, за да остане незасегнато от измененията в естетическите вкусове и критерии. Или с други думи – че неговите ценностни измерения продължават да влияят активно върху нашия духовен живот. Както преди, така и сега неговите картини събуждат у нас най-светли чувства, учат ни да гледаме на красотата с възторжени очи, дават ни кураж да вярваме във възможностите на пластичното слово. А колко важно е всичко това, едва ли си струва да се подчертава. Ние можем да бъдем само щастливи и благодарни, че в условията на кризи и съмнения между нас живее и такъв художник,който продължава да ни обединява и защитава възторжено нашата естетическа солидарност. Проф.д-р Атанас Божков
|
